,,ЕДНИ ЖИВЕЯТ, ДРУГИ СЪЩЕСТВУВАТ. ТОВА, КОЕТО НИ ОТЛИЧАВА ЕДИН ОТ ДРУГ Е ИЗБОРЪТ… ВСЕКИ ОТ НАС ИЗБИРА КОЛКО ЖИВ ИСКА ДА БЪДЕ.'' 

, .

Битката при средновековен Русокастро решава съдбата на българските земи по Южното Черноморие

 

Битката при големият средновековен град Русокастро не е от добре познатите на голяма част от широкият кръг читатели. Тя обаче решава съдбата на българските земи по Южното Черноморие през ХІV в.

 

Ето и предисторията на събитията. На 28. VІІ. 1330 г. българската армия, предвождана от цар Михаил ІІІ Шишман Асен, претърпява тежко поражение от сърбите в околностите Велбъжд (дн. Кюстендил). Войната между България и Сърбия била провокирана от експанзията на Сръбското кралство в Македония. За кратък период от време сърбите превзели Скопие, Охрид, Прилеп, Просек и др. От това били обезпокоени както българите, така и византийците. Затова цар Михаил ІІІ и император Андроник ІІІ сключили съюз и през 1330 г. потеглили на поход срещу сърбите. Последните, водени от своя крал Стефан Урош ІІІ Дечански, тръгнали първо срещу българската армия. Между Велбъжд и Земен двамата владетели се срещнали, но не достигнали до някакво разбирателство. Решено било само да се сключи еднодневно примирие между армиите. Но сърбите нарушили примирието и нападнали неочаквано българите, поради което сражението било загубено, а цар Михаил ІІІ – убит. Братът на убития цар – Белаур, подкрепил първата жена на Михаил ІІІ – сръбкинята Ана-Неда (която била сестра на Стефан Урош ІІІ) и нейният син, Иван Стефан (племенник на сръбският крал); така последният бил коронован за български цар. Това обаче не се харесало на по-голямата част от висшият български елит. След няколкомесечно управление аристокрацията избрала за български цар деспота на Ловеч – Иван Александър, а Ана-Неда и синовете й били принудени да избягат в Сърбия.

През това време Андроник ІІІ изтеглил войската си от Македония и я насочил в Тракия, където нападнал довчерашните си съюзници – българите. Били превзети Ямбол, Ктения, Аетос, Русокастро, Анхиало, Месемврия. Така новият цар Иван Александър изпаднал в тежко положение, но все пак успял да събере незабавно армия и след бърз поход да възстанови българската власт в Тракия, като във византийски ръце останала само Месемврия. След това българският владетел се оттеглил в Търново и се заел да потуши конфликта с Белаур, който се укрепил във Видин.

Преди да продължим трябва да се посочи, че изложените дотук и последвалите ги събития са известни благодарение на две средновековни исторически хроники с автори Йоан Кантакузин и Никифор Григора. Сред широкият кръг читатели първият автор е доста известен, но не и вторият. Това е твърде жалко, понеже двамата по съвсем различен начин представят събитията не само около битката при Русокастро, но и изобщо историята на ХІV в. Това не е случайно. Йоан Кантакузин е бил личен приятел на Андроник ІІІ Палеолог и най-верният му приближен. Той участва в регентския съвет след смъртта на Андроник и впоследствие е византийски император. Нещо повече – Йоан Кантакузин лично участва в битката при Русокастро. Затова в неговото съчинение събитията са предадени по начин, обслужващ официалната византийска позиция. Историята е представена абсолютно тенденциозно, като се възхвалява императора и се премълчават редица съществени моменти. Не такова е положението с Никифор Григора. Този изтъкнат византийски богослов не винаги се е радвал на доброто отношение на Андроник ІІІ и поради това не е спестил доста истини в хрониката си, които Йоан Кантакузин умишлено премълчава.

И така, разбирайки за българския поход, Андроник ІІІ отново събрал войска и потеглил към Тракия. Той отново превзел българските градове Русокастро, Аетос, Ямбол, Ктения, и Анхиало, като се установил на лагер при Русокастро. В съчинението на Йоан Кантакузин Андроник ІІІ е представен едва ли не като освободител на византийски земи и градове. Цар Иван Александър изпратил делегация за мирно разрешаване на конфликта, но до такова не се стигнало – Андроник бил сигурен, че българския владетел няма да започне война поради тежката вътрешнополитическа обстановка в България. Но жестоко се излъгал. Българският владетел незабавно събрал армията и за пет дни стигнал от Търново до Аетос, където се установил на лагер. Между българите и византийците имало тесен проход, охраняван от български войски. Това е прохода при дн. с. Вратица. Провели се преговори, при които се достигнало до мирно разрешение на конфликта – това станало на 17. VІІ. Вечерта обаче при българите дошла наемна татарска войска от 2000 конници, което дало основание на цар Иван Александър да встъпи в битка. На следващия ден, в района между Вратица и Русокастро, станало генерално сражение между двете армии. В тази битка воювали трима императори – Андроник ІІІ, бъдещият византийски владетел Йоан Кантакузин, който се отличил с храбростта си, и българския цар Иван Александър. Българите лесно обърнали в бягство императорската армия и я обсадили в Русокастро.

Гледната точка на Никифор Григора е доста по-различна. Според него Андроник ІІІ нападнал чужда, българска земя, неизменна част от българското царство: „(императорът) нахлул в неприятелската страна, той я опустошавал и опожарявал и не щадял дори намиращото се на хармана жито… Александър се натъжил и проводил пратеници при императора за мир, като заявявал, че не е достойно за християни така жестоко да се нападат един друг, докато има възможност да се помирят и заедно да воюват срещу безбожниците”.  Това описание на събитията е важно, защото показва истинското положение на нещата – Андроник ІІІ е грабел и унищожавал и ни най-малко не е бил действителен „освободител на стари византийски земи”.

Както казахме, след поражението си византийците побягнали към Русокастро. Ето какво пише Григора: „Намиращите се вътре (в крепостта) жители….заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонили едни от жителите, а други избили като свои врагове….В крепостта нямало фураж, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Те изгубили надежда… Анхиало бил неприятелски (български), а Месемврия, щом се научила за поражението, отметнала се от ромеите, изклала тамошната ромейска стража и хвърлила от крепостните стени всички, които не съумели да избягат. Същото направили и всички крепости около Хемус. А и нямали смелост да проводят пратеници при Александър. Поради своите минали дела те не оставили повод за снизхождение. Дръзко и надменно те били отхвърлили неговото пратеничество за мир, опожарили българските полета заедно с посевите и при това се отнесли лошо към жителите на крепостите, които завладели”.

Това точно описание на събитията не се нуждае от допълнителен коментар.

И така, обсадата на Русокастро поставила в изключително тежко положение Андроник ІІІ. В този момент цар Иван Александър предприел решителна крачка. Той наложил условия, които Андроник ІІІ, поставен буквално на колене, нямало как да не приеме. Именно поради това Черноморието не е арена на битки между България и Византия през следващите десетилетия. Според сключения мирен договор българските градове в Черноморската зона били окончателно признати за български и бил уговорен брак между българския принц Михаил Асен – първородният син на цар Иван Александър и принцеса Мария – дъщеря на Андроник ІІІ.

В хрониката на Никифор Григора има едно твърде любопитно известие. Според него след сключването на мирния договор цар Иван Александър се обърнал със следните думи към Андроник ІІІ: „Александър…. го посъветвал за в бъдеще да бъде по-внимателен. Годината, казвал той, има четири годишни времена и за кратко време могат да станат големи промени”.

Русокастро е най-голямата крепост в Югоизточна България. С площта си от 50 декара тя се доближава до средновековната Трапезица (която е 63 дка). Крепостта е разположена на 3 км. от едноименното село, върху висок скален хълм, известен сред местното население като „Големият камък”. От 2006 г. тук се провеждат археологически проучвания, финансирани от Община Камено и фондация „Русокастрон”, и ръководени от бургаските археолози Ц. Дражева и М. Николов. Част от откритите многобройни находки са изложени в залите на музея в Бургас. Още много усилия са нужни да се върне блясъка на Русокастро, но те със сигурност си заслужават. Откритите крепостни зидове с височина над 4 м., водоснабдителното съоръжение, входа на крепостта – те и до днес поразяват посетителите с монументалната си архитектура. Но този паметник на българската бойна слава има нужда от сериозни средства за проучвания и експониране.

 

В заключение трябва да се каже нещо за датата на битката. Наложено е в историографията, че тя се е състояла на 18. VІІ. 1332 г. Но според изследванията на R. J. Loenertz битката се е състояла на 18. VІІ. 1331 г., което се приема и от големият български медиевист проф. Иван Божилов. В такъв случай през настоящата 2011 г. се навършват 680 г. от битката при Русокастро.

 

Милен Николов, Директор на РИМ - Бургас

 

 

Free Joomla! template by Age Themes