Да си спомним за Любен Дилов: животът през неговите думи

„Животът е един от най-трудните.“

Само Любен Дилов-син можеше да събере живота в пет думи и да те остави да се чудиш дали се шегува, или току-що е казал нещо много сериозно. Вероятно и двете.

Защото такъв беше начинът му да говори за почти всичко – за любовта и смъртта, за политиката и свободата, за жените, България, човешката глупост и собствените си грешки. Първо идваше шегата. После, понякога доста по-късно, разбираше смисъла зад нея.

„Ако бях мъдър, нямаше да съм толкова опитен“, казва той в едно интервю.

И обяснява:

„Опитът е това, което получаваме, когато получаваме не това, което сме искали.“

Имах възможността през годините не само да го познавам и да работя с него, но и да го наблюдавам отблизо. А от хора като Любен неизбежно се учиш – понякога не от това, което ти казват директно, а просто като ги гледаш как мислят, как обръщат гледната точка и как намират смешното дори там, където на пръв поглед няма нищо смешно.

Може би именно затова днес, когато Любен Дилов вече го няма, опитвам да събера част от най-интересните му думи от различни медии. Не толкова за длъжностите, парламентите и телевизионните предавания. Този текст е за живота.

Защото Дилов остави след себе си удивително много думи за това как се живее.

Изборите са нашето лице

Една тема се появява отново и отново в думите му – изборът.

„Няма лош житейски избор. Всеки избор е добър, стига да не съжаляваш, че си го направил.“

В книгата „TILT. Началото“ той стига още по-далеч:

„Тези избори, които правим, са нашето лице.“

Какво обличаме. По коя улица минаваме. Какво четем. Какво ядем. Кои хора допускаме до себе си.

Именно изборът, смята Дилов, ни различава един от друг. А зад тази философия стоеше една негова още по-голяма тема – свободата.

„Чувството за свобода и за отговорност към собствения живот е много важно.“

Свободата за Дилов никога не е просто правото да правиш каквото поискаш. Тя върви с далеч по-неприятното задължение да признаеш, че животът ти е твой. И че няма кого безкрайно да обвиняваш за него.

Може би затова има нещо много любендиловско и в следната метафора:

„Ти избираш каква игла да си – безопасна или опасна.“

Животът постепенно огъва човека, докато острата игла не стане безопасна.

„Трябва да си от много як метал, за да не ти се случи.“

Самият той сякаш цял живот се съпротивляваше точно на това – да стане безопасен.

Да пробваш свободата, докато те удари ток

Може би затова се появява и „Ку-ку“.

После „Каналето“. „Хъшове“. Ранните години на „Шоуто на Слави“.

Дилов е сред хората, които създават различен телевизионен език след 1989 година – нахален, абсурден, понякога прекрачващ границата, но жив.

Години по-късно той ще даде може би най-точното определение за онова време:

„„Ку-ку“, „Каналето“ и „Хъшове“ бяха пробване на границите на свободата, всеки път по-натам и по-натам, докато не те удари ток; връщаш малко по-назад, пак напред...“

Не телевизионна формула. Експеримент със свободата.

„Човек трябва да е антиконформист, да търси и пробва границите на свободата.“

А когато го питат дали хората не се вземат прекалено насериозно, отговорът отново е безпогрешно негов:

„Сериозността е сериозно нещо и не бива да се оставя само на сериозните хора.“

Зад цялата сатира стоеше точно това – отказът да приеме, че важните неща непременно трябва да бъдат казвани с намръщено лице.

Журналистът, който влезе в политиката

Любен Дилов-син е роден на 19 ноември 1964 г. в София. Син е на големия български писател фантаст Любен Дилов. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, работи в печатни издания и телевизия, занимава се с публицистика, пише книги.

Самият той обаче поставя една професия над останалите:

„На първо място се чувствам журналист. Никога не съм можел да избягам от тази си роля.“

После идва политиката. Сред основателите е на движение „Гергьовден“, а през различни периоди е народен представител, включително от Бургас, от коалиция ГЕРБ-СДС.

„И да не се занимаваш с политиката, тя се занимава с теб.“

Политическият му път невинаги е приеман еднозначно. Но Дилов рядко изглеждаше заинтересован да се побере в удобна идеологическа кутия.

По-интересна беше идеята му, че политиката не може да поправи всичко със закон. Когато парламентът обсъжда по-тежки наказания за опасните шофьори, той обръща разговора към образованието:

„Книгата, променила живота на най-много хора, не е нито Библията, нито Коранът, а именно Наказателният кодекс.“

Залата се смее. После идва същественото – образованието, казва Дилов, може да реши много от проблемите, които депутатите впоследствие се опитват да решават с наказания.

Това беше неговият начин – да накара залата да се засмее и точно тогава да прокара сериозната мисъл.

И това беше едно от нещата, които наблюдавах и в работата си с него – умението да погледне към познат проблем от място, за което другите още не са се сетили.

Любовта, ревността и свободата да останеш

За отношенията между хората той имаше почти радикално разбиране за свободата.

„Никой не е на никого.“

И продължава:

„Нищо от този свят не можеш да вземеш със себе си, камо ли пък човек да е твой. Всеки е с другия, докато иска.“

За ревността казва:

„Нищо по-глупаво няма на света от ревността, защото ако ревността е неоснователна, е тъпа, а ако е основателна – вече е късно.“

Има и по-мрачно наблюдение:

„Любовта убива времето, времето убива любовта.“

Зад афоризмите обаче стои една и съща идея – отказът от притежание. Да бъдеш с някого, защото искаш. Не защото принадлежиш.

И всички ще умрем...

Смъртта също не успява да избяга от хумора му:

„Всички ще умрем, въпросът е смъртта да ни завари живи.“

Днес тези думи звучат различно. Както и:

„Човек сам се ражда и сам умира, а през останалото време някакви хора непрекъснато се опитват да му досаждат.“

И може би най-краткото:

„Животът е един от най-трудните.“

Сред всички иронии за остаряването, секса, смъртта и времето има и един почти неочакван изблик:

„Хора, целувайте се, бе!“

Може би това е по-доброто обобщение на житейската му философия от всяка сериозна теория. Животът ще мине така или иначе. Въпросът е дали си бил в него.

Бургас – повече от избирателен район

В последните години от живота му един град постепенно се превърна в много повече от място, от което Любен Дилов-син се кандидатира за депутат. Бургас. Тук той можеше с еднаква естественост да бъде политикът Любен Дилов, „бохемът на Меден рудник“ и рибарят от Ченгене скеле. Но зад самоиронията имаше реална привързаност.

Дилов вярваше, че бъдещето на Бургас не е единствено в морето и традиционния летен туризъм. Виждаше го като културен и университетски град.

„Най-важен е приносът за младите – те ще превърнат града в жива сцена на своите творчески търсения и експерименти.“

За него филиалите на НАТФИЗ, Художествената и Музикалната академия бяха части от една много по-голяма идея.

„Бургас... никога не е страдал от провинциалност.“

Виждаше го като град, който привлича творци със своята публика и със „свободния си дух“. И не искаше Бургас само да кани големите:

„Не само да сме домакини на най-доброто от българската и световната култура, а и да мерим ръст с тях.“

Ченгене скеле, Кръвният център и недовършеното

Любовта към един град не се измерва само с хубавите думи.

През последните години Дилов превърна няколко бургаски теми в лични каузи. Една от тях беше Кръвният център. Друга – Ченгене скеле.

За него то не беше просто туристически обект, а жива връзка между миналото и настоящето – място със собствена памет и идентичност.

През 2024 г. Дилов казва:

„Докарахме почти до успех над 30-годишната битка за статута на Ченгене скеле.“

Почти. Тази дума днес тежи.

Защото част от идеите, за които работеше, останаха за довършване от други. Сред тях е и по-голямата му мечта Бургас да използва културата и университетите си, за да надрасне сезонния туризъм и да се превърне в културен център с европейско самочувствие. Той вярваше и в кандидатурата на Бургас за Европейска столица на културата.

„Няма „ако“ – да сме живи и здрави, не виждам какво може да ни спре.“

Следите

На 23 април 2026 г., по време на семейно пътуване в Рим, Любен Дилов-син получава тежък инфаркт. След продължително лечение в Италия на 21 май е транспортиран обратно в България.

На 2 юни 2026 г. Любен Дилов-син умира на 61 години. Остават трите му деца. Остават книгите, текстовете и телевизионните предавания. Остава „Ку-ку“ и споменът за едно поколение, което проверяваше докъде може да стигне свободата, преди „да го удари ток“. Остава „Гергьовден“. Остават политическите битки – спечелени, загубени и недовършени.

В Бургас остават каузата за Кръвния център, тази за Ченгене скеле, подкрепата за културните и образователните институции и идеята, че един морски град не трябва да се задоволява с ролята на летен декор.

Но остават и думите. Много думи. Смешни, хапливи, понякога груби, друг път неочаквано нежни.

Някои от тях съм чувала лично. Други съм чела през годините. А трети разбирам по различен начин едва сега, търсейки из различните издания. Може би това също е част от следата, която оставят интересните хора – продължаваш да учиш от тях дори когато вече ги няма.

И вероятно би било неподходящо човек като Любен Дилов да бъде изпратен единствено със сериозни думи. Той сам беше написал заглавието: „За мъртвите или добро, или смешно“.

Затова може би е по-добре да се върнем там, откъдето започнахме.

Към живота. Към избора. Към свободата да решиш каква игла ще бъдеш.

„Няма лош житейски избор. Всеки избор е добър, стига да не съжаляваш, че си го направил.“

И към онова негово изречение, което след 2 юни вече трудно може да бъде прочетено само като шега:

„Всички ще умрем, въпросът е смъртта да ни завари живи.“