В сърцето на музиката, в очите на детето – Ажда Чаушева

Ажда Чаушева е от онези вечно усмихнати и цветни личности, които винаги биват забелязани. От онези, които не са загубили детето в себе си, нито пък способността да се радват на дребните неща.

Певица, поетеса, творец – тя е човек, който говори с очи, пее с душа и прегръща света с истинска емпатия. В нея живеят и сцена, и любов, и топлото "обичам", което така щедро споделя.

Срещаме се в този разговор не просто с артист, а с жена с мисия, с глас, който остава – дълго след като думите са отминали. Добре дошли в приказката на Ажда.

Ажда, ти си от онези хора, които не се забравят. Какво усещане искаш да оставяш в сърцата на хората след среща с теб — като човек и като артист?

Искам да ме запомнят като усмихнат и позитивен човек, какъвто съм. Човек, който проявява емпатия към човешката болка и е готов да помогне винаги — без значение дали на приятел или непознат. Обожавам животните и децата и съм готова да вляза в огъня за тях. Обичам семейството си, приятелите си и се стремя винаги да запазя душата си по детски чиста. Именно детето в мен ме кара да се чувствам щастлива и да намирам радост в малките неща.

Като артист владея сцената така, както сама съм се научила от дете – с увереност, плам и много любов. Там съм себе си в най-органичната и чиста форма. Песента е най-голямата ми любов и това ще продължи, докато съм жива. Нека всички знаят, че въпреки възходите и паденията ми, винаги съм се стремяла да бъда професионалист.

Израснала си в дом, където музиката е била въздух и сърце. Какво си взела от този дом и какво сама си избрала да създадеш в себе си?

Много е хубаво да растеш в дом, изпълнен с изкуство и музика. Някак дните минават по-леко. Татко пътуваше много, а мама се грижеше за мен – тя е страхотна, с чувство за хумор, весела. В такъв дом се расте с радост. Взех за себе си песните, позитивния дух. Широко скроените ми родители са еталон за един по-мащабен, опрощаващ и изпълнен с любов поглед към света.

За себе си избрах да създам музика, сцена, мечти за безспирни концерти – които сбъднах. Щастлива съм и безкрайно благодарна!

Музиката, поезията, благотворителността – всяко твое проявление носи различна светлина. Коя от тези светлини ти е най-близка в този момент от живота ти?

Както казах и по-горе, музиката ще си остане моята първа и най-голяма любов. Аз трептя за нея, горя с нея, сливаме се, летим. В последно време обаче, се отдадох на писането. То ми носи страхотно удоволствие. Там съм гола – със стиховете си събличам душата си. Почти всички стихотворения са изживяни. Получават ми се най-добре, когато съм влюбена, когато страдам, когато има драма… И после идва период, в който спирам да пиша. Сега съм в такъв период, но пък съм страшно щастлива, че втората ми стихосбирка е напът. Споделям това за първи път тук. Чувството е страхотно, и истината е, че се вълнувам много.

Благодарна съм на Бог за пътя, който ми даде, за да стигна дотук. Благодарна съм и на онзи мъж, който провокира цялата тази палитра от чувства, с които нарисувах моите стихове. Мисля, че дори съм му простила.

Когато се затвориш сама със себе си, как звучи тишината ти? Какво ти казва?

Обичам да оставам насаме със себе си. Мисля, че е много полезно да го правим – за ума, за духа ни. Като упражнение. Мисля за много неща – за близките си, за това какво се случва по света, за децата, които имат нужда от елементарни неща като вода и храна. Често откривам, че не сме достатъчно благодарни и че сме се отдалечили от Бога. Молитвата и добрият сигнал, който можем да пуснем към Вселената, са неща, които променят животи.

Може да звучи наивно или утопично, но аз вярвам в доброто. Вярвам в промяната. Трябва просто повече вяра и любов.

Извън това – въздухът около мен е музика и поезия.

По време на затворения свят през пандемията ти отвори прозорец – четеше приказки за деца. Какво ти даде това преживяване и как се промени светът ти след него?

По време на пандемията нямах с какво да се занимавам – като повечето хора. В един момент ми хрумна, че мога да помогна на приятелите си, които работят и се грижат за домакинството, с един малък жест – да чета приказки на децата им. Направих си канал в YouTube и започнах да записвам по една приказка всеки ден. Идеята ми срещна голям интерес.

Четях си от диванчето, котаракът ми спеше зад мен, а тогава хранех и гларус, който идваше по два пъти на ден и често прекъсваше приказките със зов за внимание. Котаракът ми много се дразнеше, но Белушко си стоеше необезпокояван. Беше много смешно.

Този период от живота ми беше прекрасен – получавах съобщения от деца, виждах, че са щастливи. А какво по-хубаво от това да зарадваш едно дете...

Коя е приказката, в която ти самата живееш – или поне би искала да живееш? И има ли герой в нея, който те описва?

Аз живея в приказката на музиката и любовта. От дете вярвам в истинската любов. Имам много любими приказки, но смятам, че Рапунцел е актуална – въпреки лошите хора и затварянето в себе си и у дома понякога, вярвам, че принцът е напът… и е съвсем близо.

Имаш способността да се свързваш с хората – и през сцена, и през думи. Какво за теб е истинската връзка между хората?

Истинската връзка е една прегръдка, едно докосване, една целувка. Толкова сме се отчуждили, станали сме асоциални, меркантилни и невярващи. Забравихме малките неща.

Гонейки кариера, пари, коли, интимност за няколко часа, забравихме кои сме и накъде отиваме. А една прегръдка е нещо толкова красиво – нещо, което стопля и ти дава енергия за дни.

Нека се усмихваме повече. Да си кажем „Добър ден“, дори и да не се познаваме. Аз много често го правя – особено към възрастни хора. Уважението и любовта са разковничето.

Ако твоят живот беше стихотворение – как би звучало първото му изречение?

Обичам, обичам, обичам… Усмихвам се ден след ден.

Какво те прави щастлива напоследък? Малките радости, които може би не се виждат отвън?

Много щастлива съм с моите племенници – Войн и Естел. Те са радостта на дните ми, свежата струя въздух, слънцето. Обичам ги безрезервно. Ако можех да отворя сърцето си и да излея всичката любов, която имам към тях, бих го направила.

Когато сме заедно, се забавляваме.

Спортът също ме зарежда – макар да не съм спортна натура. Вървя край морето, тренирам Пилатес реформър и зумба.

Изкуственият интелект се развива с огромна скорост. Какво според теб губим, ако загубим човешкото?

Губим цял един живот. Губим себе си. Не съм старомодна и посрещам иновациите, но мисля, че има опасност нещата да излязат извън контрол.

Ако можеше да изпратиш едно писмо до себе си, когато беше на 17 – какво би ѝ казала?

Толкова си умна, красива… Не бъди неуверена. Не се бой. Всичко е пред теб, всички пътища са отворени.

Не забравяй – страховете са блокажи. Те те спират.

Няма грешка, няма грешен ход. Всичко е опит. Смело, смело! Бъди благословена.

И накрая: ако можеше да дадеш едно нежно послание на всички, които сега се чувстват изгубени – какво би им прошепнала?

Била съм на дъното сто пъти. Падала съм и съм ставала. Плакала съм. Никой не може да предположи през какъв ад съм преминала. Но никога не изгубих усмивката си, стремежа към любовта, добротата, желанието да помогна.

Не съм безгрешна. Знам си грешките. Няма безгрешни. Не се линчувайте. Не се корете. Приемете се.

Трудно е, знам. Чувала съм, чела съм – как трябва да се обичам. Пробвайте. Ако не стане днес – утре.

Ние имаме тази своя версия, но винаги можем да я подобрим – с режим, фитнес, духовни практики, утвърждения, молитва. Кой както иска. Важното е да има любов в сърцата… и вяра.

Обичам ви!

Животът е любов. Повторете: „Животът е любов. Благодаря!“