Гласът на глината: Андон Орлов и заветът на шест поколения

Андон Орлов е шесто поколение грънчар от Айтос – наследник на занаят, който не просто се предава, а се преживява. Млад мъж с ръце, които помнят, и с поглед, насочен към бъдещето, той е от онези тихи пазители на традицията, които не говорят на висок глас, но оставят дълбока следа. Вярва, че глината има душа, че в нея се крие паметта на рода, и че все повече млади хора усещат нуждата да се върнат към корените си – дори и несъзнателно. Усмихва се тихо и работи с упоритостта на предците си – защото вярва, че българското няма как да бъде забравено, щом е направено с ръце и сърце.

Помниш ли първия момент, в който докосна глината не като дете, а като ученик на занаята?

Да, разбира се, че помня. Дори си спомням какво точно изработихме – кутии за бижута. Това се случи в Националното училище за приложни изкуства в Троян.

Какво е да си шесто поколение грънчар – носи ли това повече гордост или повече отговорност?

Бих отговорил така – горд съм да нося тази отговорност.

Какви уроци помниш най-ярко от дядо си и баща си?

Най-запомнящ се е урокът, че щом се докоснеш до глината – няма граници. Възможно е да направиш всичко от нея.

Какви са основните техники, които използваш – и какво ги прави устойчиви във времето?

Работя с червена глина и ангоби. Техниката, която използвам, е сграфито керамика – тя е позната още от времето на Второто българско царство. Това само по себе си доказва устойчивостта ѝ във времето.

Има ли съд, който никога няма да забравиш – защото е създаден с много любов, усилие или история?

Да, има два. Единият е т.нар. „кана на смеха“, от която, за да пиеш без да се залееш, трябва да помислиш и да откриеш скрития ѝ механизъм. А другият е „дяволската стомна“ – горната ѝ част е оформена като дявол с рога и когато се налива, течността излиза от устата му. Легендата разказва, че ако пиеш от нея, се напиваш по-бързо и ставаш дяволит.

Днес, когато правиш гърне или ваза – какво усещаш?

Усещането е, че съм успял да удържа и да продължа завета на рода си. Не съм предал техния труд и се старая да вложа душата на всички ни в това, което създавам.

Как се оцелява в свят, доминиран от пластмаса, бърза мода и масово производство?

Предизвикателство е, но вярвам, че хората започват да се връщат към корените си – и това е лъч надежда. А и ние не сме избрали занаята – той е избрал нас, и ние го следваме.

Имат ли младите интерес към занаята – търсят ли те, питат ли, искат ли да се учат?

Всички деца от началните класове проявяват интерес и искат да се учат. Но може би липсата на системно, постоянно обучение ги отказва с времето.

Смяташ ли, че българската традиция е подценена – или просто неразказана по правилния начин?

Вярвам, че българската традиция може да е била подценявана за известно време, но както казват – „камъкът си тежи на мястото“. И вярвам, че българското винаги ще бъде свидно за българите.

Глината е жива, земна материя. Променя ли те тя? Учи ли те на търпение, на внимание?

Глината е връзката ми със земята, а аз просто влагам душата си в нея. Тя е особена и непредсказуема – изисква внимание, грижа и търпение, за да се създаде нещо истинско.

Мечтаеш ли за малко грънчарско училище, където да предадеш занаята нататък?

Да, мечтая. Както всеки занаятчия, и аз искам да предам занаята нататък. В момента го правя чрез уроци по грънчарство, посещения в училища и детски градини.

Ако можеше да напишеш послание в глината – какво би било то?

Да не губиш нишката със себе си и с корените си.

Как искаш да те запомнят – като занаятчия, артист или пазител на традиция?

Като пазител на традициите.