ZAZ, бърнаутът и правото да не знаеш накъде

ZAZ винаги е била икона за мен. Заради гласа, разбира се. Заради музиката. Но най-вече заради онази лекота и свобода, с която изглеждаше, че минава през живота.
Днес я разбирам малко по-различно.
Преди време тя казва нещо, което звучи стряскащо: „Исках ZAZ да умре.“
Не Isabelle. ZAZ. Образът на жената, която може всичко, дава всичко, непрекъснато е в движение и някак все намира сили за още.
Мисля, че човек трябва да стигне до определено място в живота си, за да разбере тези думи.
Аз стигнах.
След години на „ще се справя“, „остави на мен“, „няма страшно“, „само още това да приключа“ идва един момент, в който просто нямаш желание за следващото. Не защото не можеш. А защото вече не искаш всичко да бъде битка, задача, срок, отговорност или доказване.
Може би така изглежда бърнаутът при мен. Не като голям срив. По-скоро като постепенно изгасване на желанието да участваш във всичко. Умора от шум, от много хора, от безкрайни разговори, от чужди проблеми, които някак неусетно са станали твои.
И странното е, че когато всичко това спре, първо не идва еуфорията. Идва тишината. А аз още се уча какво да правя с нея. Затова засега не бързам. Срещам се с хора. Слушам. Пътувам. Гледам морето. Имам идеи, но не превръщам всяка идея веднага в план. И си позволявам лукса да не знам точно какво ще правя след месец.
Преди това би ме плашило. Сега ми харесва. Знам само как не искам да продължа.
Не искам отново да бъда човекът, който автоматично поема нещата, когато някой друг ги изпусне. Не искам чуждата спешност непременно да се превръща в моя. Не искам да измервам силата си с това колко мога да издържа.
И със сигурност вече не искам да давам себе си, за да доказвам, че струвам.
Ще продължа да работя. Ще измислям. Ще се хвърлям в неща, които ме палят. Вероятно пак понякога ще прекалявам — познавам се достатъчно добре. Но ми се иска този път да оставя място и за себе си.
Без гръмки обещания за „ново начало“. Без списък с цели. Без задължителната нова и подобрена версия на мен самата.
Само малко повече въздух.
Малко повече море.
Хората, които обичам.
И време.
Може би първата стъпка след бърнаута не е да тръгнеш нанякъде.
Може би е да останеш за малко на място и да чуеш себе си.
А после ще видим.
Все пак това са само щрихи.

*Изображението е генерирано с изкуствен интелект